Начало

Качеството на храните. На кого да вярва потребителят?

Печалбата е основната, ако не и единствна цел на всеки участник на пазара от страната на предлагането. Често пъти обаче стремежът към бърза печалба не носи ползи в дългосрочен план. Идеята, че трябва да се инвестира, за да се печели, е недолюбвана от българските производители. По аналогия с една стара еврейска мъдрост – ако инвестираш 5 лева, ще загубиш 1, ако инвестираш 10, няма да загубиш, а ако инвестираш 20, може да спечелиш 1, българските производители на храни ще бъдат принудени от пазара, сами да се убедят, че трябва много да се инвестира и то най-вече в доверието на пазара.

През последните няколко месеца в България най-сетне се заговори за качеството на храните, които консумираме. Дълги години хората си шушукаха и недоволстваха от видимо влошаващото се качество на най-популярните български храни, но в общественото пространство почти не се дискутираше нищо по проблема, защото както бизнесът, така и властта изповядваха принципа, че ако премълчиш проблема, той може да те отмине незабелязано, ако говориш за него, по-скоро ще го предизвикаш. Този подход, част от съветското наследство, е с печално доказан ефект, ако си спомним поне за Чернобил или подводницата Курск.

Ако се заговореше за качеството на храните, рано или късно щяхме да се сблъскаме с въпроса за ниските доходи на българите – основната причина за премълчаването на проблема. Пазарната логика е сурова – качествените продукти са по-скъпи и на практика недостъпни за съществена част от населението на страната. Затова държавата и хранителната индустрия следваха негласното споразумение да си мълчат и да се правят, че проблем няма.

Малко разяснение на ситуацията

Стремежът към бърза печалба и ниската покупателна способност на хората накара много производители на храни да се откажат от традиционните методи на производство и да намалят себестойността на продукцията чрез използване на заместители и усвоявоне на най-модерни в света технологии. В сиренето започна да се добавя палмово масло и много калций, в бозата - тъжна поредица от Е номера вместо захар, а в хляба – какво ли не. Тези процеси вероятно са необратими, защото се срещат не само у нас. В Гърция обаче никой не се бунтува срещу добавянето на растителни мазнии в сиренето, защото на етикета го пише и потребителят сам лесно може да различи кое сирене не е произведено по традиционната технология.

В България проблемът е друг – потребителят няма достатъчно доверие в информацията, която получава от етикета, рекламите и обясненията на търговците. И това мислене не е лишено от логика. Практически цялата информация, която потребителя получава под една или друга форма, идва от този, който предлага продукта на пазара - информацията в рекламите и на етикета се поставя от производителя, а търговците ненавиждат да изхвърлят непродадената, но развалена храна и я предлагат като прясна до последно. Това автоматично създава предпоставки за съмнение и нищо не показва, че са положени някакви усилия да се спечели доверието на потребителя. Макар да са създадени законови изисквания за задължителна информация върху етикетите, това очевидно не е достатъчно на потребителя, защото той не вярва в безусловното им спазване, тъй като се усеща липсата на контрол.

Има ли шанс БДС?

В търсене на решение, първичната реакция на ситуацията извиква спомена по миналото и задължителните стандарти. Хората над тридесет години със сигурност си спомнят вкуса и вида на храните ,произвеждани допреди двадесетина години. Всичко това се промени, защото Българските държавни стандарти вече не са задължителни. Не могат и да бъдат, поне докато България членува в Европейския съюз. Това означава, че говоренето за БДС е единствено губене на време, хартия и мастило.

Къде е държавата?

Пазарните принципи са безпощадни – това рано или късно ще трябва да се разбере от политиците, защото всяко неудачно или нескопосано вмешателство в пазарния механизъм води до драстични изкривявания. Липсата на далновидност и способности да се защитят интересите на производителите на мляко преди присъединяването към ЕС доведе до драматични пазарни трусове. Сега преработвателите пред­почитат да влагат в производството по-евтиното вносно сухо мляко и палмово масло, защото българските млекопроизводители не са в състояние да се конкурират с добре субсидираните си конкуренти от Западна Европа.

Във все по-глобализиращата се икономика рисковете от придобиване на опасни продукти се увеличават. Това поставя въпросът и за ефективен контрол на безопасността. Основната отговорност е на този, който пуска стоката на пазара, но не трябва да се разчита само на това, тъй като на пазара се срещат и недобросъвестни производители. Веднага възниква въпросът – какво общо има безопасността с качеството и може ли контролът върху безопасността да подобри качеството? Оказва се че има – поставянето на невярна информация върху етикетите, в опит да се прикрие истинското качество на продуктите, създава рискове за здравето на хората. Например, ако потребителят страда от диабет, консумирането на хляб, произведен от бяло брашно и оцветители, става опасно за здравето. Много хора страдат от алергии към вещества, които ако не са отбелязани на етикета, също могат да заплашват здравето им.  Затова държавният контрол трябва да бъде добре организиран, да внася респект у производителите и доверие у потребителите. Много още трябва да се направи за информирането на потребителите за контролната дейност на институциите.

Шанс за саморегулация

Терминът саморегулация едва ли сам по себе си ще спечели доверието на българина. Обаче зад това наименование се крие практика, която е постигнала много успехи на запад. Създаването на сертификационни схеми за качество, основани на браншови стандарти може съществено да повиши доверието на потребителите. За целта обаче е необходимо да се обособи необходимото разбиране в рамките на отделните браншове на производството. Сиренето Parmigiano-Reggiano например, по-известно у нас като пармезан, се произвежда само на някои места в Италия, само от някои производители и само от някои млекопреработватели. Това е така, не защото държавата е наложила стандарт за производство на пармезан, а защото през 1934 г. се основава Консорциум на всички производители на това сирене. В браншовия стандарт дори е вписано, че кравата, от чието мляко се прави пармезан, трябва да е хранена само с трева/слама. Този консорциум полага основите на браншови стандарт – бизнесът сам решава, че е добре да запази традиционните технологии за производство и да не допуска измами.

Независимата информация

Освен че е необходимо у нас да се създадат и развият сертификационни схеми за качеството на продуктите, е нужно и да се тестват предлаганите на пазара продукти. Едно от изпитаните средства в Западна Европа е сравнителното изпитване на качеството от независими организации. Например в Германия държавата е създала независима фондация за тестване на стоките (Stiftung Warentest) още през 1964 година, която първоначално е била финансирана изцяло от държавата като в рамките на 20 години процентът на финансиране плавно е намалял до около 30%. Понастоящем държавното финансиране е под 10% като фондацията се издържа от продажбата на списанието, в което се публикуват резултатите от тестовете. Подобни организации съществуват в цяла Западна Европа и тяхното положително въздействие върху качеството на предлаганите на пазара стоки и услуги отдавна не учудва никой.

Възможно ли е нещо подобно да се развие и в България? Положителен отговор може да се даде само при наличието на държавническо мислене, което като че ли е все по-екзотично явление в българската политика.